Високо в бялата планина имало малка метеорологическа станция и в нея живеел един стар метеоролог. Той бил съвсем сам и когато му оставало свободно време, си съчинявал разни приказки и стихотворения. Ето и сега, като гледал през прозорчето тихия сняг, който валял навън, той си бил намислил нещо и вече го пишел на машинката си върху опакото на един лист за метеорологическо съобщение. И това, което си бил намислил, започвало така:


Над капчука в игли,
сред парцали мъгли,
по заспали ели
сняг вали, сняг вали.
Тук през целия ден
няма никой освен
един малък елен,
просещ хлебец от мен…


      Но като стигнал до това място, едно малко еленче почукало с рогца по стъклото:
      – ...

     Какво казало еленчето и какво се случило с Ванчо от трети "в" клас ще разберете от "Бяла приказка" на Валери Петров, която можете да прочетете в следната електронна библиотека:
https://chitanka.info/text/9158-bjala_prikazka

ЛИСТАТА НА БРЕЗАТА

​
Карнавал в гората

Как започна?
Есента боядиса листата
на брезата.
После ветровете -
през лятото спали -
се разбудиха
и надуха кавали.
Те свиреха тъй весело,
че листата се засмяха
и заиграха.

Песента на кавалите беше звънка,
а дръжката на всяко листо е тънка!
Листата се отрониха
и политнаха с ветровете.
- Какво ще правим, кажете? -
питаха листата
на брезата.
- Ду-ду-ду-у-у! - пищяха ветровете
с кавали. -
Не сте ли разбрали?
Днес ще има голям карнавал.
Вижте върбите -
позлатили са си косите.
Вижте младия бук -
облякъл червен ямурлук.
Дори шипката си е наметнала шал.
Да вървим! Карнавал, карнавал!
Тъй свиреха ветровете.

А листата
на брезата
се въртяха,
танцуваха,
летяха.
И кой би ги спрял?
Бяха канени на карнавал.


Златушко

Листата
на брезата
отидоха на карнавал.
Всичките ли?
Не.
Останаха две -
Златушко
и Треперушко.

Златушко
дълго се люшка
на своето клонче.
Погледа, почака
и заплака.

- Защо плачеш? -
попитаха две тревички. -
Тръгвай! Отлитнаха всички.
- Не можах да се откъсна,
когато бе време -
вече е късно.
Сега кой ще ме вземе?
Тък ще изсъхна. Самичко.

- Защо? -
извикаха двете тревички. -
Не искаш ли да слезеш при нас?

- Че защо съм ви аз?
Едно малко, жълто листенце!
- Ти ще ни бъдеш палтенце!
Ела, ела -
много близо е зимата зла.
Без теб ще загинем в дните студени!

- Без мене? -
Тъй се зачуди Златушко
сред голите клони,
тъй трепна, че в миг се отрони
върху двете тревички.

А тревичките се свиха
в малкото жълто листенце
като в палтенце.


Треперушко

- И аз ще литна! -
реши Треперушко. -
И аз съм листенце,
и от мене ще стане палтенце
за някоя малка тревичка.

Скочи от клонка висока,
но падна до потока.

Огледа се, почака
и заплака,
защото наблизо нямаше
нито една тревичка.

- Не плачи -
каза мравката кротка. -
Ти ще станеш на лодка!

- В такива минути тежки
не ми е до смешки.
От мене лодка не става!

- Напротив. Аз търся точно такава.
Виж ме - не съм дебела.
Аз съм малка, но смела.
Ако и ти си юнак,
до морето ще плуваме чак!

- Юнак съм! -
Треперушко отвърна
и в лодка за миг се превърна.
Отплува листенцето леко
далеко, далеко, далеко.


Майката и врабчето

Майката на листата
беше брезата.
Цяло лято се кипри -
зелена,
пременена.
Сега остана самичка.

На пръсти се надигаше
брезата и гледаше -
къде отидоха децата?
Но ето
долетя врабчето.
То беше ходило на карнавала
и още отдалече
рече:

- Чудесно беше. Просто нямам думи
да ти опиша всички маски и костюми.
А твоите деца - те бяха най-красиви.
И как танцуваха! Същински балерини!
За тях ще се говори пет години...
И всички казваха: "Брезата е честита!"

- Ами Златушко? - майката попита.

- Златушко ли? Най-малкото листенце!
Той стана на палтенце
за две тревички голи.

- А Треперушко?
Какво направи той?
- Видях и него.
На лодка стана и отплува към морето.
О, Треперушко е юнак!

Врабчето си отиде.
Започна да прехвърча сняг.

А майката-бреза усети, че заспива.
Тя беше уморена, но щастлива.
Добри деца отгледа.
Нека спи.
До пролетта.
Тогава, щом усети тръпки,
ще се разпукнат нови малки пъпки
и нежно майката ще ги прегръща
и пак ще се повтори приказката съща
за листата
и брезата.

Източник: 
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=203&WorkID=6417&Level=3

Можете да намерите творбата и тук:
http://www.slideshare.net/maya1234/ss-1262740

Кон и магаре

Да си помагаме е нужно в тоя свят.
Умре ли твоят ближен или брат,
помни, ще падне върху теб товара.

Магаре креташе със кон един надут.
Вървеше леко той със своя стар хамут,
а всичко мъкнеше нещастното магаре.
За помощ коня горд помоли то с тъга —
че инак ще умре, преди в града да влезне. —
Молбата ми не е — каза то — нелюбезна;
половината товар за теб ще е шега.

Отказа конят, безучастно пръхна;
но щом под бремето другарят му издъхна,
разбра, че сбърка конската глава.
Принуден бе да мъкне той товара
на клетото ослякнало магаре
и кожата му заедно с това.

Източник: http://chitanka.info/text/3955-kon-i-magare

"Гълъбицата и мравката" - https://vimeo.com/30267116

"Заекът и костенурката" - http://vbox7.com/play:65e0c02075

За автора: https://bg.wikipedia.org

    Карло Лоренцини Колоди е роден на 24 ноември 1826 година във Флоренция, където е умрял на 26 октомври 1890 година.
    Колоди е псевдоним — име на красиво градче в Италия, в което е родена майката на писателя.
    Колоди е започнал да работи и е работил дълги години във вестници и списания. Самият той е основател на два сатирични политически вестника.
    Статиите му са събрани и издадени в отделни книги. Писал е и комедии. От 1860 до 1881 година бил държавен чиновник.
    Той започнал да пише за деца на стари години. Най-напред превел от френски език приказките на Шарл Перо (1875). След това написва „Джанетино“ (1876). След това издава редица други книги, които имали извънредно голям успех: „Дребосък“, „Пътуване из Италия на Джанетино“, „Географията на Джанетино“, „Граматиката на Джанетино“ и други.
    Колоди се стреми в творчеството си да даде на децата чрез забавно четиво знания и поуки. Но той рисува и детето такова, каквото си е в действителност — не образец на съвършенство или въплъщение на злост и вироглавство, а весел и здрав немирник, който има много недостатъци, но и много добри качества.
    През 1880 година излиза „Пинокио“ — най-художествената и най-популярната книга за деца в Италия, която е спечелила сърцата на всички деца в света. И у нас тя се ползва с голяма известност, преиздавана е няколко пъти.


    Глава I

    Как майстор Череша, дърводелец, намери къс дърво, което плачеше и се смееше като дете

    Имаше едно време…
    — Един цар! — ще кажат веднага моите малки читатели.
    Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един къс дърво.
    То не беше някое луксозно дърво, а обикновена цепеница от ония, които зиме слагат в печките и камините, за да отоплят стаите.
    Не зная как се случи, но един прекрасен ден тоя къс дърво попадна в работилницата на един стар дърводелец, който се казваше майстор Антонио, но всички го наричаха майстор Череша, тъй като върхът на носа му беше винаги лъскав и червен като зряла череша.
    Щом забеляза дървото, майстор Череша се зарадва много и като потърка от задоволство ръце, избъбри полугласно:
    — Това дърво дойде навреме: ще направя от него крак на маса.
    Речено, сторено — грабна веднага острата тесла, за да почне да свлича кората му и да го одялва, но тъкмо се канеше да нанесе първия удар, остана с ръка, вдигната във въздуха, защото чу едно тъничко гласче, което молеше:
    — Не ме удряй много силно!
    Можете да си представите как подействаха тия думи на добрия старец майстор Череша.
    Той огледа със смаяните си очи цялата стая, за да открие откъде можеше да е излязло това гласче, но не забеляза никого! Погледна под тезгяха — никой, погледна в един скрин, който беше винаги затворен — пак никой, погледна в коша с талаша и стърготините — никой, отвори вратата на работилницата, за да хвърли поглед и на улицата — пак никой. Тогава?…
    — Разбрах — каза майстор Череша, като се смееше и си почесваше перуката. — Ясно е, че това гласче ми се е счуло. Я да се заловя пак на работа!
    И като взе отново теслата в ръка, нанесе един тържествен удар върху дървото.
    — Ох, че ме заболя! — проплака същото гласче.
    Този път майстор Череша остана вцепенен, с опулени от страх очи, със зинала уста и с провиснал до брадата език.
    Щом се посъвзе, той започна да говори, като трепереше и заекваше от страх:
    Но откъде ще е излязло това гласче, което каза ох?… И псе пак тука няма жива душа. Да не би това дърво случайно да се е научило да плаче като дете? Не мога да повярвам. Това дърво си е като всяко друго дърво и ако го хвърля в огъня, ще стигне да се свари една тенджера боб… Тогава? Да не би да се е скрил някой в него? Ако се е скрил някой, толкова по-зле за него. Аз сега ще го наредя!
    И при тези думи той сграби с двете си ръце клетото дърво и започна да го удря безжалостно о стените на работилницата.
    После се ослуша, за да чуе дали ще прозвучи отново плачливото гласче. Почака две минути — нищо, пет минути — пак нищо, десет минути — все нищо!
    — Разбрах — промълви тогава майстор Череша, като се силеше да се смее и си рошеше перуката, — ясно е, че това гласче, което каза ох, ми се е счуло! Я да се заловя пак на работа.
    И защото го беше хванало доста страх, за да си придаде малко сърцатост, опита се да тананика нещо.
    Между това, след като остави настрана теслата, той взе рендето, за да рендоса и изглади дървото. Но като го рендосваше, чу същото гласче, което му каза смеешком:
    — Недей, че ме е гъдел!
    Тоя път клетият майстор Череша падна като поразен от гръм.
    Когато отвори отново очите си, се видя седнал на земята.
    Лицето му изглеждаше преобразено и дори върхът на носа му, който биваше винаги червен, бе посинял от голямата уплаха.


    Глава II

    Майстор Череша подарява къса дърво на приятеля си Джепето, които го взема, за да си направи чудно дървено човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове

    В тоя миг се похлопа на вратата.
    — Заповядайте — каза дърводелецът, без да има сила да се изправи на нозете си.
    Тогава в работилницата влезе едно бодро старче, което се казваше Джепето, но съседските деца, когато искаха да го ядосват, му прикачиха прякора Качамачко поради жълтата му перука, която приличаше много на качамак.
    Джепето беше много гневлив. Не дай боже да го нарекат Качамачко! Изведнъж ставаше същински звяр и нямаше вече начин да го обуздае човек.
    — Добър ден, майстор Антонио — каза Джепето. — Какво правиш там на земята?
    — Уча мравките да смятат.
    — Пожелавам ти успех!
    — Какво те носи при мен, приятелю Джепето?
    — Краката ми. Дойдох при теб, майстор Антонио, да ти поискам една услуга.
    — Готов съм да ти услужа, думай — отвърна дърводелецът, като се изправяше на нозете си.
    — Тази заран ми хрумна нещо.
    — Да го чуем.
    — Намислих да си направя едно красиво дървено човече, но чудно човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове. С тая кукла искам да обикалям света, за да си изкарвам комат хляб и чаша вино. Как ти се струва?
    — Браво, Качамачко! — извика същото гласче, което не се разбираше откъде излиза.
    Като чу да го наричат Качамачко, Джепето почервеня от гняв, извърна се към дърводелеца и му каза ядосан:
    — Защо ме обиждаш?
    — Кой те обижда?
    — Нарече ме Качамачко!…
    — Не съм те нарекъл аз.
    — Тогава трябва да съм аз! Казвам, че ти ме нарече.
    — Не!
    — Да!
    — Не!
    — Да!
    И като се разгорещяваха все повече и повече, накрай се сграбчиха, започнаха да се дращят, да се хапят и да се хокат.
    Като свърши боят, майстор Антонио намери в ръцете си жълтата перука на Джепето, а Джепето забеляза, че е захапал прошарената перука на дърводелеца.
    — Дай ми перуката — каза майстор Антонио.
    — И ти ми дай моята и да се помирим.
    Двамата старци, след като всеки от тях взе собствената си перука, стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.
    — И тъй, приятелю Джепето — каза дърводелецът в знак на примирие, — каква услуга искаш от мен?
    — Да ми дадеш едно дръвце, за да си направя човечето; ще ми го дадеш ли?
    Предоволен, майстор Антонио отиде веднага да вземе от тезгяха онова дърво, което го бе уплашило толкова много. Но когато се тъкмеше да го подаде на приятеля си, дървото се разклати и като се измъкна със сила от ръцете му, се бухна в краката на клетия Джепето.
    — Ах! По тоя вежлив начин ли, майстор Антонио, го подаряваш? Без малко не ме окуци.
    — Кълна ти се, че не бях аз!
    — Тогава ще съм бил аз!…
    — Цялата вина е у това дърво…
    — Знам, че е у дървото, но ти го бухна в краката ми!
    — Не съм!
    — Лъжец!
    — Джепето, не ме обиждай, иначе ще те нарека Качамачко!…
    — Магаре!
    — Качамачко!
    — Муле!
    — Качамачко!
    — Грозна маймуна!
    — Качамачко! Като чу да го наричат за трети път Качамачко, на Джепето му причерня пред очите и се хвърли върху дърводелеца. Запердашиха се здравата.
    Когато свърши боят, на носа на майстор Антонио имаше още две драскотини, а от палтото на Джепето липсваха две копчета. Като уравниха по тоя начин сметките си, те стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.
    После Джепето взе дървото и след като поблагодари на майстор Антонио, се отправи към къщи, като накуцваше.


    Глава III

    След като се завръща вкъщи, Джепето се залавя веднага да си направи дървеното човече и го кръщава Пинокио. Първи лудории на човечето

    Жилището на Джепето се състоеше от една приземна стаичка, в която влизаше светлина от един прозорец под стълбата. Мебелировката не можеше да бъде по-проста: лош стол, не дотам добро легло и съвсем повредена масичка. В стената на дъното се виждаше каминка със запален огън, но огънят беше нарисуван и до огъня беше нарисувана тенджера, вряща весело, изпущайки облак пара, която изглеждаше като истинска.
    Щом влезе вкъщи, Джепето грабна веднага инструментите си и се залови да измайстори своето дървено човече.
    — Какво име да му дам? — каза си той. — Ще го нарека Пинокио. Това име ще му носи щастие. Познавах цяло семейство Пинокиевци: Пинокио бащата, Пинокио майката, Пинокиевци децата, и всички поминаваха добре. Най-богатият от тях просеше.
    Като избра името на куклата, започна да работи здравата и бързо й направи косите, след това челото, след това очите.
    Като направи очите, можете да си представите колко се учуди, когато забеляза, че очите се движеха и го гледаха втренчено.
    Джепето почти се ядоса, че тия две очи от дърво го гледаха, и каза сърдито:
    — Хей, дървени очища, защо ме гледате?
    Никой не отговори.
    Тогава след очите направи носа; но едва привършен, носът започна да расте, и расте, расте, расте, за няколко минути стана грамаден, сякаш нямаше край.
    Клетият Джепето се изморяваше да го обрязва, но колкото повече го обрязваше и го скъсяваше, толкова по-дълъг ставаше тоя нахален нос. След носа направи устата.
    Устата още не беше дотъкмена, когато започна да се смее и да му се подиграва.
    — Престани да се смееш! — извика ядосан Джепето, но сякаш говореше на стената.
    — Престани да се смееш, повтарям ти! — изкрещя със заплашителен глас Джепето.
    Тогава устата престана да се смее, но изплези целия си език.
    За да не увреди работата си, Джепето се престори, че не е видял нищо и продължи да работи.
    След устата направи брадичката, след това врата, рамената, корема, ръцете.
    Едва свършил ръцете, Джепето усети, че перуката изчезна от главата му.
    — Пинокио, върни ми веднага перуката!
    Но вместо да я върне, Пинокио си я наложи и се изгуби в нея.
    Тази безочливост и подигравателна постъпка натъжи Джепето тъй много, както не бе се натъжавал никога през живота си, и като се обърна към Пинокио, каза:
    — Немирник с немирник! Още не си довършен и започна да не уважаваш баща си! Лошо е това, мойто момче, лошо е!
    И си избърса една сълза.
    Оставаше да направи краката.
    Когато Джепето привърши краката, усети един ритник по носа си.
    — Пада ми се! — си каза той. — Трябваше да мисля по-рано! Вече е късно!
    После взе човечето под мишница и го сложи на пода, за да го накара да ходи.
    Краката на Пинокио бяха вцепенени и той не можеше да се движи; Джепето трябваше да го води за ръка и да го учи да прави стъпка по стъпка.
    Когато краката му се раздвижиха, Пинокио започна да ходи самичък и да тича из стаята, докато по едно време се измъкна от стаята, изскочи на улицата и хукна да бяга.
    Клетият Джепето се спусна подир него, но не можеше да го настигне, защото Пинокио скачаше като заек и като удряше с дървените си крака по настилката на улицата, дигаше такъв шум, та човек би рекъл, че двадесет селяни тракат с дървените си обувки.
    — Дръжте го! Дръжте го! — викаше Джепето, но хората, които бяха на улицата, като виждаха това дървено човече, което бягаше като кон за надбягване, се спираха смаяни да го гледат и се смееха, смееха до припадък.
    Най-сетне за щастие изскочи един карабинер*, който като чу цялата тая олелия и като помисли, че някое жребче се е изскубнало от ръката на господаря си, застана смело разкрачен сред улицата, решен да го спре и да предотврати някоя беда.
    [* Така се казват униформените полицаи в Италия, които имат големи права. — Б.пр.]
    Когато забеляза отдалече карабинера, който бе препречил цялата улица, Пинокио се изхитри да го изненада, като мине между краката му, ала не успя.
    Без да мръдне от мястото си, карабинерът го хвана внимателно за носа (грамадният му нос сякаш беше направен тъкмо за да бъде хващан от карабинерите) и го предаде в ръцете на Джепето, който за да му даде добър урок, поиска веднага да му дръпне ушите. Но можете да си представите колко смаян остана, когато не ги намери. И знаете ли защо? Защото в бързината си бе забравил да ги направи.
    Тогава го хвана за тила и като го отвеждаше назад към къщи, му каза, клатейки заплашително главата си:
    — Да си ходим! Когато се приберем вкъщи, не се съмнявай, че ще се разправим както трябва.
    При тия заплашителни думи Пинокио се тръшна на земята и не искаше да върви. Между това наоколо започнаха да се спират и трупат любопитни и безделници.
    Един казваше едно, друг — друго.
    — Клетият дървен палячо! — казваха някои. — Прав е да не иска да се връща вкъщи! Кой знае как ще го бие тоя нехранимайко Джепето!…
    А други добавяха злобно:
    — Тоя Джепето изглежда благороден човек, ала е много зъл с децата! Ако му оставят това клето човече в ръцете, може да го направи на парчета!…
    Изобщо толкова приказки издумаха, че накрая карабинерът пусна на свобода Пинокио и поведе към затвора клетия човечец Джепето.
    Джепето ревеше като теле и не намираше думи да се защити. Когато се отправи към затвора, той заекваше, хълцайки:
    — Лош син! И като си помисля колко се мъчих да направя едно възпитано дървено човече! Но пада ми се! Трябваше да мисля по-рано!…
    Онова, което се случи после, е една невероятна истории, която ще ви разкажа в следващите глави.

Продължението на историята за Пинокио можете да прочетете тук:

 http://chitanka.info/text/30443-prikljuchenijata-na-pinokio

Още за автора: https://bg.wikipedia.org

    [Kodirane UTF-8]

    Джани Родари
    Приказки по телефона


    Човечето от нищо

    Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срещнало една мишка от нищо и я попитало:
    — Не се ли страхуваш от котката?
    — Не, разбира се — отговорила мишката от нищо — в тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това аз уважавам кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са много сладки.
    — Главата ме заболя — казало човечето от нищо.
    — Това е глава от нищо: даже да я удариш в стената, няма да те заболи.
    Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена, за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй като се било засилило — паднало от другата страна. И от другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо така било уморено от всичко това, че заспало. И докато спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един път от нищо и срещнало една мишка от нищо и започнало и то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала право: просто нямали никакъв вкус.

    Страната без остриета

    Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че бодлите били сякаш от гума: само гъделичкали по ръката.
    — Я гледай! — възкликнал Джованино.
    Иззад храста е показал един общински пазач и му се усмихнал.
    — Не знаете ли че е забранено да се берат рози?
    — Много съжалявам, но и не помислих за това.
    — Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:
    — Извинете може ли да погледна сабята Ви?
    — С удоволствие ще Ви я покажа — отговорил пазачът.
    Разбира се, и сабята била без острие.
    — Страната без остриета — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думита, които изговарял, били написани с главни букви.
    — А пирони употребявате ли?
    — Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.
    Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла торта наведнъж.
    — Моля Ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.
    — Но тук е прието така — обяснил вежливо пазачът — Цяла глоба — четири плесника, половин глоба — два плесника.
    — Ама на пазача!
    — На пазача.
    — Но това е несправедливо, това е ужасно!
    — Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно — отговорил   пазачът — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
    — Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.
    — Щом е така — рекъл пазачът — трябва да Ви придружа да границата.
    И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.

    Бърканица в приказките

    — Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата Шапчица.
    — Не, Червената!
    — А, да, Червената. Майка й я извикала и й казала: Слушай, Зелена шапчице!
    — Ама не, Червена!
    — А, да, Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
    — Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
    — Добре: момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.
    — Каква бъркотия! Срещнала вълк, не жираф.
    — И вълкът я попитал: Колко прави шест по осем?
    — Нищо подобно. Вълкът я попитал: Къде отиваш?
    — Имаш право. И Черната шапцица отговорила.
    — Червената шапцица, Червената, Червената!
    — Да, и отговорила: Отивам на пазар да купя доматено пюре.
    — И на сън не й минало това през ума: отивам при баба, която е болна, но не мога да си спомня пътя.
    — Точно така и конят казал.
    — Какъв кон? Това бил вълкът.
    — Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий надясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави на мира стъпалата, вземи паричката и си купи дъвка.
    — Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
    — Добре, ето ти паричка.
    И дядо отново зачел вестника си.


    Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/2424
    Последна корекция: 12 февруари 2007 в 00:00

Синият светофар 

    Веднъж светофарът, който стои на Площада при катедралата в Милано, извършил странна постъпка. Всичките му светлини внезапно се оцветили в синьо и хората не знаели какво да правят. 
    — Да пресичаме ли или да не пресичаме? Да спрем или да не спираме?
    От всичките си очи на всички посоки светофарът разпръсквал необикновения си син сигнал с такъв небесносин цвят, какъвто небето на Милано не познавало. 
Докато чакали да разберат какво става, автомобилистите натискали клаксони и свирки, мотоциклистите карали да ръмжат моторите и по-тлъстите граждани викали: 
    — Знаете ли кой съм аз? 
    Шегаджиите подхвърляли остроти: 
    — Зеленото си го е присвоил началникът, за да си направи вила сред полето. 
    — Червеното са го употребили, за да боядисат рибките в градината. 
    — А знаете ли какво правят с жълтото? Разреждат олиото. 
    Най-после дошъл един регулировчик, застанал на кръстопътя и започнал да оправя движението. Друг регулировчик намерил командната кутия и спрял тока. 
Преди да изгасне, небесносиният светофар имал време да си помисли: 
    "Бедничките! Аз им дадох сигнал "път свободен за небето». Ако ме бяха разбрали, сега всички щяха да знаят да летят. Но може би не им достигна смелост.»


Едно и седем 

    Запознах се с едно малко момче, което беше седем момчета.
Живееше в Рим, казваше се Паоло и баща му беше ватман.
    Но то живееше и в Париж, казваше се Жан и баща му работеше във фабрика за автомобили.
    Но то живееше и в Берлин, там се казваше Курт и баща му беше учител по виолончело.
    Но то живееше и в Москва, казваше се Юрий, като Гагарин, и баща му беше зидар и следваше математика.
   Но то живееше и в Ню Йорк, казваше се Джими и баща му имаше бензиностанция.
    Колко изброих? Пет – липсват две: едното се казваше Чиу, живееше в Шанхай и баща му беше рибар; последното се казваше Пабло, живееше в Буенос Айрес и баща му беше бояджия.
    Паоло, Жан, Курт, Юрий, Джими, Чиу и Пабло бяха седем, но бяха все едно и също малко момче, което беше на осем години, знаеше вече да чете и пише и караше колело, без да държи кормилото.
    Паоло беше с черна коса, Жан – с руса, а Курт – с кестенява, но бяха едно и също момче. Юрий беше с бяла кожа, Чиу – с жълта, но бяха едно и също момче. Пабло гледаше филми на испански, Джими на английски, но бяха едно и също момче и се смееха на един и същи език.
    Сега те са големи и не могат да воюват помежду си, защото седмината са един-единствен мъж.


Страната с "не" отпред 

    Джованино Денгуба бил голям пътешественик. 
    Пътувал той, пътувал и попаднал в една страна с "не" отпред. 
    — Що за страна е тази? — попитал той един гражданин, който седял на чист въздух под едно дърво. 
    Вместо да му отговори, гражданинът извадил от джоба си едно джобно ножче и го поставил отворено на дланта си. 
    — Виждате ли това? 
    — Това е ножче. 
    — Грешите. Това е "неножче", тоест ножче с "не" отпред. Служи, за да кара моливите отново да пораснат, когато се изтъпят. Много е полезно за училищата. 
    — Прекрасно — казал Джованино, — и после? 
    — После имаме "незакачалка". 
    — Искате да кажете "закачалка"? 
    — Закачалката не върши работа, ако нямате палто да си го закачите на нея. Нашата незакачалка е съвсем друго нещо. Там не трябва да се закачва нищо, всичко си е закачено. Ако имате нужда от шлифер, отивате при нея и си го откачате. Който има нужда от сако, не трябва да ходи и да си го купува: минава край незакачалката и го откача. Има летни незакачалки и зимни незакачалки, мъжки незакачалки и дамски. Така се пестят много пари. 
    — Прекрасно. А друго? 
    — После имаме нефотографически апарат, който, вме­сто да прави фотографии, прави карикатури и така се смеем. После имаме нетоп. 
    — Бррр. Ужас! 
    — Нищо подобно. Нетопът е обратното на топ и служи за разваляне на воините. 
    — Как работи? 
    — Много лесно: и едно дете може да си служи с него. Ако има война, свирим с нетръбата, стреляме с нетопа и войната веднага се разваля. 
    Каква чудна страна, тая страна с "не" отпред.

 
Думата "плача" 

    Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея: 
    Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отми­налото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък. 
    Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата "плача". 
    Учениците от Утре прочели надписа, но не го раз­брали. 
    — Госпожо, какво значи това? 
    — Дали е древно украшение? 
    — Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил про­лял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете. 
    — Прилича на вода — казал един ученик. 
    — Но тази вода парела и горяла — казала учител­ката. 
    — Може би преди употреба са я възварявали? 
    Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували. 


Кристалният Джакомо 

    Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му из­лизала прозрачна цицина. 
    Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мис­лите му играят като шарени рибки в басейна си. 
    Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила.         Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа. 
    Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна. 
    Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, ко­гато го питали още преди да е отговорил. 
    Той се казвал Джакомо, но хората го наричали "Кри­сталният Джакомо" и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри. 
    За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, неспра­ведливости и нещастия за народа. Който посмеел да се въз­мущава, изчезвал, без да остави следа. Който се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини. 
    Хората мълчали и страдали поради страх от послед­ствията. 
    Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмуще­ние - Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали. 
    Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор. 
    Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрач­ни, след тях — стените на затвора, и най-после — външ­ните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган. 


Поучителни бонбони 

    На планетата Бу няма книги. Науката се продава и се консумира в бутилки. 
    Историята е една червена течност, която прилича на сок от нар. Географията — течност, зелена като мента, граматиката е безцветна и има вкус на минерална вода. Няма училища, учи се в къщи. Всяка сутрин децата, спо­ред възрастта, трябва да гаврътнат чаша история, няколко лъжици аритметика и т.н. 
Но ще повярвате ли? Пак се глезят. 
    — Хайде — бъди послушен — казва майката, — не знаеш колко е вкусна зоологията. Сладка е, много е сладка. 
    Питай Каролина (това е електронният робот, който помага в къщната работа). 
Каролина великодушно предлага да опита първа съ­държанието на бутилката. Налива си един пръст в чашата, изпива го, цъква с език: 
    — Ух, че е хубаво! — и веднага започва да декламира зоологията. "Кравата е преживящо четириного, храни се с трева и дава мляко с шоколад.» 
    — Видя ли? — пита ликуващата майка. 
    Ученичето се колебае. Подозира все още, че не се касае за зоология, а за рибено масло. После се примирява, за­тваря очи и нагълтва целия урок наведнъж. Ръкопляскане. 
    Има, разбира се, старателни и ученолюбиви ученици, дори лакоми. Стават нощем, открадват си история — сок от нарове, и я изблизват до последната капка от чашата. Стават много учени. 
    За децата от яслите има поучителни бонбончета: имат вкус на ягода, на ананас, на карамел и съдържат лесни стихчета, имената на дните на седмицата, числата от едно до десет. Един приятел космонавт ми донесе за спомен едно от тези бонбончета. Дадох го на моето момиченце и то започна веднага да декламира едно смешно стихотворение на езика на планетата Бу, което гласеше горе долу така: 
     "Анта анта перо перо 
     Пента пинта пим перо" 
    И аз нищо не разбрах.


Дворец от сладолед 

    Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат. 
    Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините - от захарен памук, комините - от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сла­долед, мебели от сладолед. 
    Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия. 
    Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета. 
    — Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо! 
    И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър. 
    — Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в   тълпата. — Кресло за една бедна старица. - Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно. 
    Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шамфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце. 
    Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът. 
    И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат: 
    — Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дво­рец като онзи в Болоня. 


Шоколаденият път 

    Трима братя от Барлета веднъж, вървейки през полето, открили един много гладък път, и целият кафяв. 
    — Какво ли ще е това? — попитал първият.
    — Не е дърво — казал вторият.
    — Не е въглища — обадил се третият.
    За да разберат по-добре, и тримата коленичили и близнали. 
    Било шоколад, просто целият път бил от шоколад. Започнали да ядат едно парченце, после друго парченце, дошли вечерта и тримата братя продължавали да ядат шоколадения път, докато от него не останало нито едно квадрадче. И нямало вече нито шоколад, нито път. 
    — Къде сме? — попитал първият. 
    — Не сме в Бари — казал вторият. 
    — Не сме в Молфета — обадил се третият. 
    Не знаели просто какво да правят. За щастие ето че се задал на връщане от полето селянин със своята каручка. 
    — Аз ще ви закарам у вас — казал селянинът. 
    Той ги закарал до Барлета, до вратата на тяхната къща. Като слизали от каручката, забелязали, че тя е от бисквити. Без да кажат каквото и да е, почнали да я гризат и не оста­вили пито колела, нито стръки. 
    Трима братя чак такива късметлии не било имало иикога преди тях в Барлета и кой знае кога ще има пак.


Бриф, бруф, браф 

    Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да раз­бират. 
    — Бриф, браф — казало едното дете. 
    — Браф, броф — отговорило другото.
    И двете шумно се разсмели. 
    На балкона на първия етаж бил седнал стар добър гос­подин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша. 
    — Колко са глупави тия деца — казала госпожата.
    Старият господин не бил съгласен: 
    — Не смятам. 
    — Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха? 
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: "Ка­къв хубав ден". Другото отговори: "Утре ще бъде по-ху­бав". 
    Госпожата се намусила, но си замълчала, защото де­цата отново заговорили на своя език. 
    — Мараски, барабаски, пипиримоски — казало ед­ното. 
    — Бруф — отговорило другото.
    И отново избухнали в смях. 
    — Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа. 
    — Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил ус­михнат старият господин. — Едното дете каза: "Колко сме доволни, че живеем". А другото отговори: "Светът е пре­красен". 
    — Ама дали пък наистина е чак прекрасен? -  заяла се старата госпожа. 
    — Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин. 


Знаменитият валеж в Пиомбино

    Веднъж в Пиомбино завалели бонбони. Падали като големи зърна град, но били с различни цветове: зелени, розови, виолетови, сини. Едно дете налапало зелено зърно ей тъй, за опит, и открило, че ухае на мента. Друго дете опи­тало червено зърно — то миришело на ягода. — Бонбони! Бонбони! 
    И всички се втурнали по улиците да си пълнят джо­бовете. Но не успявали да съберат всичко, защото валяло силно. 
    Градовалежът траял кратко, но оставил улиците по­крити с килим от благоуханни бонбони, които скърцали под краката. Учениците на връщане от училище намерили достатъчно, за да си напълнят чантите. Стариците си били на­правили хубави вързопчета от кърпите, които носят на гла­вите си. 
Знаменит ден било. 
    И сега много хора чакат от небето да завалят бонбони, но оня облак не е минавал вече нито над Пиомбино, нито над Торино и може би няма да мине дори над Кремона. 


Подвижният тротоар 

    На планетата Ех са открили подвижен тротоар, който обикаля целия град. Също като ескалатор, само че не е стълба, а тротоар, и се движи бавно, за да могат хората да по­гледнат витрините и за да не губят равновесие, като слизат и се качват. На тротоара има и пейки за ония, които искат да пътуват седнали, особено за старци и госпожи с пазарски торби. Старците, които са се уморили да седят в градските градини и да гледат все едно и също дърво, отиват да направят една разходка с тротоара. Седят си удобно и сияят. Един чете вестник, друг пуши пура.
    Благодарение на изобретяването на този тротоар са били премахнати трамваите, тролеите и автомобилите. Все още има улици, но те са празни и служат на децата да играят на топка, и ако някой общински пазач се опита да им я отнеме, глобяват го.


Източник: http://detstvoto.net
Форматиране: Д. Гаджева


За книгата:

„Приказки по телефона“ (на италиански: Favole al telefono) е книга на италианския писател Джани Родари.

Това са кратки, забавни приказки, които счетоводител на име Бианки разказва на своето момиченце. Бианки бил търговски пътник и шест дена в седмицата продавал лекарства, кръстосвайки цяла Италия на изток, на запад, на юг, на север и по средата. В неделя се връщал у дома, а в понеделник сутрин отново тръгвал на път. Но преди да тръгне, неговото момиченце му казвало, че иска всяка вечер по една приказка. Затова, където и да се намирал, точно в девет часа счетоводителят Бианки искал да го свържат с Варезе и разказвал на своето момиченце приказки по телефона. Щом господин Бианки поръчвал Варезе, госпожиците от централата прекъсвали всички разговори, за да слушат неговите приказки. И как иначе — някои наистина са много хубави.

Някои от тях са:

• Злополучния ловец
• Разходката на един разсеян
• Да измисляме числа
• Носът на краля
• Женицата, която брояла кихавици
• Алиса пада в морето
• Младият рак
• Старите Пословици
• Долу деветката
• Невидимият Тонино
• Много въпроси
• Добрият Джилберто
• Подвижният тротоар
• Преминал с отличен плюс две
• Бърканица в приказките

Източник: https://bg.wikipedia.org

    За да виждате буквите по-големи, кликнете с левия бутон на мишката върху изображението. То ще се увеличи. 
   За още по-голямо увеличение кликнете с десния бутон на мишката върху изображението и изберете от падащото меню "Оpen link in new window". След като прочетете, може да се върнете към другите изображения, като затворите прозореца чрез кликване върху кръстчето в горния десен ъгъл.