[Kodirane UTF-8]
Джани Родари
Приказки по телефона
Човечето от нищо
Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срещнало една мишка от нищо и я попитало:
— Не се ли страхуваш от котката?
— Не, разбира се — отговорила мишката от нищо — в тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това аз уважавам кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са много сладки.
— Главата ме заболя — казало човечето от нищо.
— Това е глава от нищо: даже да я удариш в стената, няма да те заболи.
Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена, за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй като се било засилило — паднало от другата страна. И от другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо така било уморено от всичко това, че заспало. И докато спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един път от нищо и срещнало една мишка от нищо и започнало и то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала право: просто нямали никакъв вкус.
Страната без остриета
Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че бодлите били сякаш от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! — възкликнал Джованино.
Иззад храста е показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:
— Извинете може ли да погледна сабята Ви?
— С удоволствие ще Ви я покажа — отговорил пазачът.
Разбира се, и сабята била без острие.
— Страната без остриета — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думита, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла торта наведнъж.
— Моля Ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.
— Но тук е прието така — обяснил вежливо пазачът — Цяла глоба — четири плесника, половин глоба — два плесника.
— Ама на пазача!
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно — отговорил пазачът — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
— Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.
— Щом е така — рекъл пазачът — трябва да Ви придружа да границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.
Бърканица в приказките
— Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата Шапчица.
— Не, Червената!
— А, да, Червената. Майка й я извикала и й казала: Слушай, Зелена шапчице!
— Ама не, Червена!
— А, да, Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
— Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
— Добре: момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.
— Каква бъркотия! Срещнала вълк, не жираф.
— И вълкът я попитал: Колко прави шест по осем?
— Нищо подобно. Вълкът я попитал: Къде отиваш?
— Имаш право. И Черната шапцица отговорила.
— Червената шапцица, Червената, Червената!
— Да, и отговорила: Отивам на пазар да купя доматено пюре.
— И на сън не й минало това през ума: отивам при баба, която е болна, но не мога да си спомня пътя.
— Точно така и конят казал.
— Какъв кон? Това бил вълкът.
— Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий надясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави на мира стъпалата, вземи паричката и си купи дъвка.
— Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
— Добре, ето ти паричка.
И дядо отново зачел вестника си.
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/2424
Последна корекция: 12 февруари 2007 в 00:00
Джани Родари
Приказки по телефона
Човечето от нищо
Имало някога едно човече от нищо. Имало нос от нищо, уста от нищо, дрехи от нищо и винаги се обувало в нищо. Тръгнало на път по едно шосе от нищо, което не водело никъде. Срещнало една мишка от нищо и я попитало:
— Не се ли страхуваш от котката?
— Не, разбира се — отговорила мишката от нищо — в тази страна от нищо има само котки от нищо, които имат мустаци от нищо и нокти от нищо. Освен това аз уважавам кашкавала. Ям само дупките. Нямат никакъв вкус, но са много сладки.
— Главата ме заболя — казало човечето от нищо.
— Това е глава от нищо: даже да я удариш в стената, няма да те заболи.
Човечето от нищо искало да опита, потърсило стена, за да си блъсне главата, но стената била от нищо и тъй като се било засилило — паднало от другата страна. И от другата страна нямало съвсем нищо. Човечето от нищо така било уморено от всичко това, че заспало. И докато спяло, сънувало, че е човече от нищо и вървяло по един път от нищо и срещнало една мишка от нищо и започнало и то да яде дупки от кашкавал и излязло, че мишката имала право: просто нямали никакъв вкус.
Страната без остриета
Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че бодлите били сякаш от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! — възкликнал Джованино.
Иззад храста е показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:
— Извинете може ли да погледна сабята Ви?
— С удоволствие ще Ви я покажа — отговорил пазачът.
Разбира се, и сабята била без острие.
— Страната без остриета — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думита, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла торта наведнъж.
— Моля Ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.
— Но тук е прието така — обяснил вежливо пазачът — Цяла глоба — четири плесника, половин глоба — два плесника.
— Ама на пазача!
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно — отговорил пазачът — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
— Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.
— Щом е така — рекъл пазачът — трябва да Ви придружа да границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.
Бърканица в приказките
— Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата Шапчица.
— Не, Червената!
— А, да, Червената. Майка й я извикала и й казала: Слушай, Зелена шапчице!
— Ама не, Червена!
— А, да, Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
— Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
— Добре: момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.
— Каква бъркотия! Срещнала вълк, не жираф.
— И вълкът я попитал: Колко прави шест по осем?
— Нищо подобно. Вълкът я попитал: Къде отиваш?
— Имаш право. И Черната шапцица отговорила.
— Червената шапцица, Червената, Червената!
— Да, и отговорила: Отивам на пазар да купя доматено пюре.
— И на сън не й минало това през ума: отивам при баба, която е болна, но не мога да си спомня пътя.
— Точно така и конят казал.
— Какъв кон? Това бил вълкът.
— Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий надясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави на мира стъпалата, вземи паричката и си купи дъвка.
— Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
— Добре, ето ти паричка.
И дядо отново зачел вестника си.
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/text/2424
Последна корекция: 12 февруари 2007 в 00:00
Синият светофар
Веднъж светофарът, който стои на Площада при катедралата в Милано, извършил странна постъпка. Всичките му светлини внезапно се оцветили в синьо и хората не знаели какво да правят.
— Да пресичаме ли или да не пресичаме? Да спрем или да не спираме?
От всичките си очи на всички посоки светофарът разпръсквал необикновения си син сигнал с такъв небесносин цвят, какъвто небето на Милано не познавало.
Докато чакали да разберат какво става, автомобилистите натискали клаксони и свирки, мотоциклистите карали да ръмжат моторите и по-тлъстите граждани викали:
— Знаете ли кой съм аз?
Шегаджиите подхвърляли остроти:
— Зеленото си го е присвоил началникът, за да си направи вила сред полето.
— Червеното са го употребили, за да боядисат рибките в градината.
— А знаете ли какво правят с жълтото? Разреждат олиото.
Най-после дошъл един регулировчик, застанал на кръстопътя и започнал да оправя движението. Друг регулировчик намерил командната кутия и спрял тока.
Преди да изгасне, небесносиният светофар имал време да си помисли:
"Бедничките! Аз им дадох сигнал "път свободен за небето». Ако ме бяха разбрали, сега всички щяха да знаят да летят. Но може би не им достигна смелост.»
Едно и седем
Запознах се с едно малко момче, което беше седем момчета.
Живееше в Рим, казваше се Паоло и баща му беше ватман.
Но то живееше и в Париж, казваше се Жан и баща му работеше във фабрика за автомобили.
Но то живееше и в Берлин, там се казваше Курт и баща му беше учител по виолончело.
Но то живееше и в Москва, казваше се Юрий, като Гагарин, и баща му беше зидар и следваше математика.
Но то живееше и в Ню Йорк, казваше се Джими и баща му имаше бензиностанция.
Колко изброих? Пет – липсват две: едното се казваше Чиу, живееше в Шанхай и баща му беше рибар; последното се казваше Пабло, живееше в Буенос Айрес и баща му беше бояджия.
Паоло, Жан, Курт, Юрий, Джими, Чиу и Пабло бяха седем, но бяха все едно и също малко момче, което беше на осем години, знаеше вече да чете и пише и караше колело, без да държи кормилото.
Паоло беше с черна коса, Жан – с руса, а Курт – с кестенява, но бяха едно и също момче. Юрий беше с бяла кожа, Чиу – с жълта, но бяха едно и също момче. Пабло гледаше филми на испански, Джими на английски, но бяха едно и също момче и се смееха на един и същи език.
Сега те са големи и не могат да воюват помежду си, защото седмината са един-единствен мъж.
Страната с "не" отпред
Джованино Денгуба бил голям пътешественик.
Пътувал той, пътувал и попаднал в една страна с "не" отпред.
— Що за страна е тази? — попитал той един гражданин, който седял на чист въздух под едно дърво.
Вместо да му отговори, гражданинът извадил от джоба си едно джобно ножче и го поставил отворено на дланта си.
— Виждате ли това?
— Това е ножче.
— Грешите. Това е "неножче", тоест ножче с "не" отпред. Служи, за да кара моливите отново да пораснат, когато се изтъпят. Много е полезно за училищата.
— Прекрасно — казал Джованино, — и после?
— После имаме "незакачалка".
— Искате да кажете "закачалка"?
— Закачалката не върши работа, ако нямате палто да си го закачите на нея. Нашата незакачалка е съвсем друго нещо. Там не трябва да се закачва нищо, всичко си е закачено. Ако имате нужда от шлифер, отивате при нея и си го откачате. Който има нужда от сако, не трябва да ходи и да си го купува: минава край незакачалката и го откача. Има летни незакачалки и зимни незакачалки, мъжки незакачалки и дамски. Така се пестят много пари.
— Прекрасно. А друго?
— После имаме нефотографически апарат, който, вместо да прави фотографии, прави карикатури и така се смеем. После имаме нетоп.
— Бррр. Ужас!
— Нищо подобно. Нетопът е обратното на топ и служи за разваляне на воините.
— Как работи?
— Много лесно: и едно дете може да си служи с него. Ако има война, свирим с нетръбата, стреляме с нетопа и войната веднага се разваля.
Каква чудна страна, тая страна с "не" отпред.
Думата "плача"
Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отминалото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата "плача".
Учениците от Утре прочели надписа, но не го разбрали.
— Госпожо, какво значи това?
— Дали е древно украшение?
— Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил пролял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете.
— Прилича на вода — казал един ученик.
— Но тази вода парела и горяла — казала учителката.
— Може би преди употреба са я възварявали?
Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували.
Кристалният Джакомо
Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му излизала прозрачна цицина.
Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мислите му играят като шарени рибки в басейна си.
Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и веднага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гърдите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, когато го питали още преди да е отговорил.
Той се казвал Джакомо, но хората го наричали "Кристалният Джакомо" и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, несправедливости и нещастия за народа. Който посмеел да се възмущава, изчезвал, без да остави следа. Който се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
Хората мълчали и страдали поради страх от последствията.
Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмущение - Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрачни, след тях — стените на затвора, и най-после — външните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.
Поучителни бонбони
На планетата Бу няма книги. Науката се продава и се консумира в бутилки.
Историята е една червена течност, която прилича на сок от нар. Географията — течност, зелена като мента, граматиката е безцветна и има вкус на минерална вода. Няма училища, учи се в къщи. Всяка сутрин децата, според възрастта, трябва да гаврътнат чаша история, няколко лъжици аритметика и т.н.
Но ще повярвате ли? Пак се глезят.
— Хайде — бъди послушен — казва майката, — не знаеш колко е вкусна зоологията. Сладка е, много е сладка.
Питай Каролина (това е електронният робот, който помага в къщната работа).
Каролина великодушно предлага да опита първа съдържанието на бутилката. Налива си един пръст в чашата, изпива го, цъква с език:
— Ух, че е хубаво! — и веднага започва да декламира зоологията. "Кравата е преживящо четириного, храни се с трева и дава мляко с шоколад.»
— Видя ли? — пита ликуващата майка.
Ученичето се колебае. Подозира все още, че не се касае за зоология, а за рибено масло. После се примирява, затваря очи и нагълтва целия урок наведнъж. Ръкопляскане.
Има, разбира се, старателни и ученолюбиви ученици, дори лакоми. Стават нощем, открадват си история — сок от нарове, и я изблизват до последната капка от чашата. Стават много учени.
За децата от яслите има поучителни бонбончета: имат вкус на ягода, на ананас, на карамел и съдържат лесни стихчета, имената на дните на седмицата, числата от едно до десет. Един приятел космонавт ми донесе за спомен едно от тези бонбончета. Дадох го на моето момиченце и то започна веднага да декламира едно смешно стихотворение на езика на планетата Бу, което гласеше горе долу така:
"Анта анта перо перо
Пента пинта пим перо"
И аз нищо не разбрах.
Дворец от сладолед
Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините - от захарен памук, комините - от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сладолед, мебели от сладолед.
Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия.
Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета.
— Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо!
И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър.
— Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в тълпата. — Кресло за една бедна старица. - Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно.
Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шамфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце.
Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът.
И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат:
— Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дворец като онзи в Болоня.
Шоколаденият път
Трима братя от Барлета веднъж, вървейки през полето, открили един много гладък път, и целият кафяв.
— Какво ли ще е това? — попитал първият.
— Не е дърво — казал вторият.
— Не е въглища — обадил се третият.
За да разберат по-добре, и тримата коленичили и близнали.
Било шоколад, просто целият път бил от шоколад. Започнали да ядат едно парченце, после друго парченце, дошли вечерта и тримата братя продължавали да ядат шоколадения път, докато от него не останало нито едно квадрадче. И нямало вече нито шоколад, нито път.
— Къде сме? — попитал първият.
— Не сме в Бари — казал вторият.
— Не сме в Молфета — обадил се третият.
Не знаели просто какво да правят. За щастие ето че се задал на връщане от полето селянин със своята каручка.
— Аз ще ви закарам у вас — казал селянинът.
Той ги закарал до Барлета, до вратата на тяхната къща. Като слизали от каручката, забелязали, че тя е от бисквити. Без да кажат каквото и да е, почнали да я гризат и не оставили пито колела, нито стръки.
Трима братя чак такива късметлии не било имало иикога преди тях в Барлета и кой знае кога ще има пак.
Бриф, бруф, браф
Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да разбират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото.
И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър господин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата.
Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: "Какъв хубав ден". Другото отговори: "Утре ще бъде по-хубав".
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото децата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало едното.
— Бруф — отговорило другото.
И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил усмихнат старият господин. — Едното дете каза: "Колко сме доволни, че живеем". А другото отговори: "Светът е прекрасен".
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? - заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.
Знаменитият валеж в Пиомбино
Веднъж в Пиомбино завалели бонбони. Падали като големи зърна град, но били с различни цветове: зелени, розови, виолетови, сини. Едно дете налапало зелено зърно ей тъй, за опит, и открило, че ухае на мента. Друго дете опитало червено зърно — то миришело на ягода. — Бонбони! Бонбони!
И всички се втурнали по улиците да си пълнят джобовете. Но не успявали да съберат всичко, защото валяло силно.
Градовалежът траял кратко, но оставил улиците покрити с килим от благоуханни бонбони, които скърцали под краката. Учениците на връщане от училище намерили достатъчно, за да си напълнят чантите. Стариците си били направили хубави вързопчета от кърпите, които носят на главите си.
Знаменит ден било.
И сега много хора чакат от небето да завалят бонбони, но оня облак не е минавал вече нито над Пиомбино, нито над Торино и може би няма да мине дори над Кремона.
Подвижният тротоар
На планетата Ех са открили подвижен тротоар, който обикаля целия град. Също като ескалатор, само че не е стълба, а тротоар, и се движи бавно, за да могат хората да погледнат витрините и за да не губят равновесие, като слизат и се качват. На тротоара има и пейки за ония, които искат да пътуват седнали, особено за старци и госпожи с пазарски торби. Старците, които са се уморили да седят в градските градини и да гледат все едно и също дърво, отиват да направят една разходка с тротоара. Седят си удобно и сияят. Един чете вестник, друг пуши пура.
Благодарение на изобретяването на този тротоар са били премахнати трамваите, тролеите и автомобилите. Все още има улици, но те са празни и служат на децата да играят на топка, и ако някой общински пазач се опита да им я отнеме, глобяват го.
Източник: http://detstvoto.net
Форматиране: Д. Гаджева
За книгата:
„Приказки по телефона“ (на италиански: Favole al telefono) е книга на италианския писател Джани Родари.
Това са кратки, забавни приказки, които счетоводител на име Бианки разказва на своето момиченце. Бианки бил търговски пътник и шест дена в седмицата продавал лекарства, кръстосвайки цяла Италия на изток, на запад, на юг, на север и по средата. В неделя се връщал у дома, а в понеделник сутрин отново тръгвал на път. Но преди да тръгне, неговото момиченце му казвало, че иска всяка вечер по една приказка. Затова, където и да се намирал, точно в девет часа счетоводителят Бианки искал да го свържат с Варезе и разказвал на своето момиченце приказки по телефона. Щом господин Бианки поръчвал Варезе, госпожиците от централата прекъсвали всички разговори, за да слушат неговите приказки. И как иначе — някои наистина са много хубави.
Някои от тях са:
Източник: https://bg.wikipedia.org
Веднъж светофарът, който стои на Площада при катедралата в Милано, извършил странна постъпка. Всичките му светлини внезапно се оцветили в синьо и хората не знаели какво да правят.
— Да пресичаме ли или да не пресичаме? Да спрем или да не спираме?
От всичките си очи на всички посоки светофарът разпръсквал необикновения си син сигнал с такъв небесносин цвят, какъвто небето на Милано не познавало.
Докато чакали да разберат какво става, автомобилистите натискали клаксони и свирки, мотоциклистите карали да ръмжат моторите и по-тлъстите граждани викали:
— Знаете ли кой съм аз?
Шегаджиите подхвърляли остроти:
— Зеленото си го е присвоил началникът, за да си направи вила сред полето.
— Червеното са го употребили, за да боядисат рибките в градината.
— А знаете ли какво правят с жълтото? Разреждат олиото.
Най-после дошъл един регулировчик, застанал на кръстопътя и започнал да оправя движението. Друг регулировчик намерил командната кутия и спрял тока.
Преди да изгасне, небесносиният светофар имал време да си помисли:
"Бедничките! Аз им дадох сигнал "път свободен за небето». Ако ме бяха разбрали, сега всички щяха да знаят да летят. Но може би не им достигна смелост.»
Едно и седем
Запознах се с едно малко момче, което беше седем момчета.
Живееше в Рим, казваше се Паоло и баща му беше ватман.
Но то живееше и в Париж, казваше се Жан и баща му работеше във фабрика за автомобили.
Но то живееше и в Берлин, там се казваше Курт и баща му беше учител по виолончело.
Но то живееше и в Москва, казваше се Юрий, като Гагарин, и баща му беше зидар и следваше математика.
Но то живееше и в Ню Йорк, казваше се Джими и баща му имаше бензиностанция.
Колко изброих? Пет – липсват две: едното се казваше Чиу, живееше в Шанхай и баща му беше рибар; последното се казваше Пабло, живееше в Буенос Айрес и баща му беше бояджия.
Паоло, Жан, Курт, Юрий, Джими, Чиу и Пабло бяха седем, но бяха все едно и също малко момче, което беше на осем години, знаеше вече да чете и пише и караше колело, без да държи кормилото.
Паоло беше с черна коса, Жан – с руса, а Курт – с кестенява, но бяха едно и също момче. Юрий беше с бяла кожа, Чиу – с жълта, но бяха едно и също момче. Пабло гледаше филми на испански, Джими на английски, но бяха едно и също момче и се смееха на един и същи език.
Сега те са големи и не могат да воюват помежду си, защото седмината са един-единствен мъж.
Страната с "не" отпред
Джованино Денгуба бил голям пътешественик.
Пътувал той, пътувал и попаднал в една страна с "не" отпред.
— Що за страна е тази? — попитал той един гражданин, който седял на чист въздух под едно дърво.
Вместо да му отговори, гражданинът извадил от джоба си едно джобно ножче и го поставил отворено на дланта си.
— Виждате ли това?
— Това е ножче.
— Грешите. Това е "неножче", тоест ножче с "не" отпред. Служи, за да кара моливите отново да пораснат, когато се изтъпят. Много е полезно за училищата.
— Прекрасно — казал Джованино, — и после?
— После имаме "незакачалка".
— Искате да кажете "закачалка"?
— Закачалката не върши работа, ако нямате палто да си го закачите на нея. Нашата незакачалка е съвсем друго нещо. Там не трябва да се закачва нищо, всичко си е закачено. Ако имате нужда от шлифер, отивате при нея и си го откачате. Който има нужда от сако, не трябва да ходи и да си го купува: минава край незакачалката и го откача. Има летни незакачалки и зимни незакачалки, мъжки незакачалки и дамски. Така се пестят много пари.
— Прекрасно. А друго?
— После имаме нефотографически апарат, който, вместо да прави фотографии, прави карикатури и така се смеем. После имаме нетоп.
— Бррр. Ужас!
— Нищо подобно. Нетопът е обратното на топ и служи за разваляне на воините.
— Как работи?
— Много лесно: и едно дете може да си служи с него. Ако има война, свирим с нетръбата, стреляме с нетопа и войната веднага се разваля.
Каква чудна страна, тая страна с "не" отпред.
Думата "плача"
Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отминалото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата "плача".
Учениците от Утре прочели надписа, но не го разбрали.
— Госпожо, какво значи това?
— Дали е древно украшение?
— Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил пролял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете.
— Прилича на вода — казал един ученик.
— Но тази вода парела и горяла — казала учителката.
— Може би преди употреба са я възварявали?
Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували.
Кристалният Джакомо
Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му излизала прозрачна цицина.
Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мислите му играят като шарени рибки в басейна си.
Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и веднага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гърдите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, когато го питали още преди да е отговорил.
Той се казвал Джакомо, но хората го наричали "Кристалният Джакомо" и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, несправедливости и нещастия за народа. Който посмеел да се възмущава, изчезвал, без да остави следа. Който се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
Хората мълчали и страдали поради страх от последствията.
Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмущение - Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрачни, след тях — стените на затвора, и най-после — външните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.
Поучителни бонбони
На планетата Бу няма книги. Науката се продава и се консумира в бутилки.
Историята е една червена течност, която прилича на сок от нар. Географията — течност, зелена като мента, граматиката е безцветна и има вкус на минерална вода. Няма училища, учи се в къщи. Всяка сутрин децата, според възрастта, трябва да гаврътнат чаша история, няколко лъжици аритметика и т.н.
Но ще повярвате ли? Пак се глезят.
— Хайде — бъди послушен — казва майката, — не знаеш колко е вкусна зоологията. Сладка е, много е сладка.
Питай Каролина (това е електронният робот, който помага в къщната работа).
Каролина великодушно предлага да опита първа съдържанието на бутилката. Налива си един пръст в чашата, изпива го, цъква с език:
— Ух, че е хубаво! — и веднага започва да декламира зоологията. "Кравата е преживящо четириного, храни се с трева и дава мляко с шоколад.»
— Видя ли? — пита ликуващата майка.
Ученичето се колебае. Подозира все още, че не се касае за зоология, а за рибено масло. После се примирява, затваря очи и нагълтва целия урок наведнъж. Ръкопляскане.
Има, разбира се, старателни и ученолюбиви ученици, дори лакоми. Стават нощем, открадват си история — сок от нарове, и я изблизват до последната капка от чашата. Стават много учени.
За децата от яслите има поучителни бонбончета: имат вкус на ягода, на ананас, на карамел и съдържат лесни стихчета, имената на дните на седмицата, числата от едно до десет. Един приятел космонавт ми донесе за спомен едно от тези бонбончета. Дадох го на моето момиченце и то започна веднага да декламира едно смешно стихотворение на езика на планетата Бу, което гласеше горе долу така:
"Анта анта перо перо
Пента пинта пим перо"
И аз нищо не разбрах.
Дворец от сладолед
Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините - от захарен памук, комините - от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сладолед, мебели от сладолед.
Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия.
Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета.
— Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо!
И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър.
— Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в тълпата. — Кресло за една бедна старица. - Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно.
Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шамфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце.
Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът.
И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат:
— Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дворец като онзи в Болоня.
Шоколаденият път
Трима братя от Барлета веднъж, вървейки през полето, открили един много гладък път, и целият кафяв.
— Какво ли ще е това? — попитал първият.
— Не е дърво — казал вторият.
— Не е въглища — обадил се третият.
За да разберат по-добре, и тримата коленичили и близнали.
Било шоколад, просто целият път бил от шоколад. Започнали да ядат едно парченце, после друго парченце, дошли вечерта и тримата братя продължавали да ядат шоколадения път, докато от него не останало нито едно квадрадче. И нямало вече нито шоколад, нито път.
— Къде сме? — попитал първият.
— Не сме в Бари — казал вторият.
— Не сме в Молфета — обадил се третият.
Не знаели просто какво да правят. За щастие ето че се задал на връщане от полето селянин със своята каручка.
— Аз ще ви закарам у вас — казал селянинът.
Той ги закарал до Барлета, до вратата на тяхната къща. Като слизали от каручката, забелязали, че тя е от бисквити. Без да кажат каквото и да е, почнали да я гризат и не оставили пито колела, нито стръки.
Трима братя чак такива късметлии не било имало иикога преди тях в Барлета и кой знае кога ще има пак.
Бриф, бруф, браф
Две деца си играели в спокойния двор, като измисляли специален език, на който да разговарят, без другите да разбират.
— Бриф, браф — казало едното дете.
— Браф, броф — отговорило другото.
И двете шумно се разсмели.
На балкона на първия етаж бил седнал стар добър господин, който си четял вестника, а на прозореца отсреща се била показала една възрастна госпожа — ни добра, ни лоша.
— Колко са глупави тия деца — казала госпожата.
Старият господин не бил съгласен:
— Не смятам.
— Да не искате да кажете, че разбрахте какво си казаха?
— Смятам, че всичко разбрах. Едното дете каза: "Какъв хубав ден". Другото отговори: "Утре ще бъде по-хубав".
Госпожата се намусила, но си замълчала, защото децата отново заговорили на своя език.
— Мараски, барабаски, пипиримоски — казало едното.
— Бруф — отговорило другото.
И отново избухнали в смях.
— Да не кажете, че и това разбрахте! — обадила се възмутена старата госпожа.
— Да, разбира се! Всичко разбрах — отговорил усмихнат старият господин. — Едното дете каза: "Колко сме доволни, че живеем". А другото отговори: "Светът е прекрасен".
— Ама дали пък наистина е чак прекрасен? - заяла се старата госпожа.
— Бриф, бруф, браф! — отвърнал старият господин.
Знаменитият валеж в Пиомбино
Веднъж в Пиомбино завалели бонбони. Падали като големи зърна град, но били с различни цветове: зелени, розови, виолетови, сини. Едно дете налапало зелено зърно ей тъй, за опит, и открило, че ухае на мента. Друго дете опитало червено зърно — то миришело на ягода. — Бонбони! Бонбони!
И всички се втурнали по улиците да си пълнят джобовете. Но не успявали да съберат всичко, защото валяло силно.
Градовалежът траял кратко, но оставил улиците покрити с килим от благоуханни бонбони, които скърцали под краката. Учениците на връщане от училище намерили достатъчно, за да си напълнят чантите. Стариците си били направили хубави вързопчета от кърпите, които носят на главите си.
Знаменит ден било.
И сега много хора чакат от небето да завалят бонбони, но оня облак не е минавал вече нито над Пиомбино, нито над Торино и може би няма да мине дори над Кремона.
Подвижният тротоар
На планетата Ех са открили подвижен тротоар, който обикаля целия град. Също като ескалатор, само че не е стълба, а тротоар, и се движи бавно, за да могат хората да погледнат витрините и за да не губят равновесие, като слизат и се качват. На тротоара има и пейки за ония, които искат да пътуват седнали, особено за старци и госпожи с пазарски торби. Старците, които са се уморили да седят в градските градини и да гледат все едно и също дърво, отиват да направят една разходка с тротоара. Седят си удобно и сияят. Един чете вестник, друг пуши пура.
Благодарение на изобретяването на този тротоар са били премахнати трамваите, тролеите и автомобилите. Все още има улици, но те са празни и служат на децата да играят на топка, и ако някой общински пазач се опита да им я отнеме, глобяват го.
Източник: http://detstvoto.net
Форматиране: Д. Гаджева
За книгата:
„Приказки по телефона“ (на италиански: Favole al telefono) е книга на италианския писател Джани Родари.
Това са кратки, забавни приказки, които счетоводител на име Бианки разказва на своето момиченце. Бианки бил търговски пътник и шест дена в седмицата продавал лекарства, кръстосвайки цяла Италия на изток, на запад, на юг, на север и по средата. В неделя се връщал у дома, а в понеделник сутрин отново тръгвал на път. Но преди да тръгне, неговото момиченце му казвало, че иска всяка вечер по една приказка. Затова, където и да се намирал, точно в девет часа счетоводителят Бианки искал да го свържат с Варезе и разказвал на своето момиченце приказки по телефона. Щом господин Бианки поръчвал Варезе, госпожиците от централата прекъсвали всички разговори, за да слушат неговите приказки. И как иначе — някои наистина са много хубави.
Някои от тях са:
- Злополучния ловец
- Разходката на един разсеян
- Да измисляме числа
- Носът на краля
- Женицата, която брояла кихавици
- Алиса пада в морето
- Младият рак
- Старите Пословици
- Долу деветката
- Невидимият Тонино
- Много въпроси
- Добрият Джилберто
- Подвижният тротоар
- Преминал с отличен плюс две
- Бърканица в приказките
Източник: https://bg.wikipedia.org
RSS Feed
