Карло Лоренцини Колоди е роден на 24 ноември 1826 година във Флоренция, където е умрял на 26 октомври 1890 година.
Колоди е псевдоним — име на красиво градче в Италия, в което е родена майката на писателя.
Колоди е започнал да работи и е работил дълги години във вестници и списания. Самият той е основател на два сатирични политически вестника.
Статиите му са събрани и издадени в отделни книги. Писал е и комедии. От 1860 до 1881 година бил държавен чиновник.
Той започнал да пише за деца на стари години. Най-напред превел от френски език приказките на Шарл Перо (1875). След това написва „Джанетино“ (1876). След това издава редица други книги, които имали извънредно голям успех: „Дребосък“, „Пътуване из Италия на Джанетино“, „Географията на Джанетино“, „Граматиката на Джанетино“ и други.
Колоди се стреми в творчеството си да даде на децата чрез забавно четиво знания и поуки. Но той рисува и детето такова, каквото си е в действителност — не образец на съвършенство или въплъщение на злост и вироглавство, а весел и здрав немирник, който има много недостатъци, но и много добри качества.
През 1880 година излиза „Пинокио“ — най-художествената и най-популярната книга за деца в Италия, която е спечелила сърцата на всички деца в света. И у нас тя се ползва с голяма известност, преиздавана е няколко пъти.
Глава I
Как майстор Череша, дърводелец, намери къс дърво, което плачеше и се смееше като дете
Имаше едно време…
— Един цар! — ще кажат веднага моите малки читатели.
Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един къс дърво.
То не беше някое луксозно дърво, а обикновена цепеница от ония, които зиме слагат в печките и камините, за да отоплят стаите.
Не зная как се случи, но един прекрасен ден тоя къс дърво попадна в работилницата на един стар дърводелец, който се казваше майстор Антонио, но всички го наричаха майстор Череша, тъй като върхът на носа му беше винаги лъскав и червен като зряла череша.
Щом забеляза дървото, майстор Череша се зарадва много и като потърка от задоволство ръце, избъбри полугласно:
— Това дърво дойде навреме: ще направя от него крак на маса.
Речено, сторено — грабна веднага острата тесла, за да почне да свлича кората му и да го одялва, но тъкмо се канеше да нанесе първия удар, остана с ръка, вдигната във въздуха, защото чу едно тъничко гласче, което молеше:
— Не ме удряй много силно!
Можете да си представите как подействаха тия думи на добрия старец майстор Череша.
Той огледа със смаяните си очи цялата стая, за да открие откъде можеше да е излязло това гласче, но не забеляза никого! Погледна под тезгяха — никой, погледна в един скрин, който беше винаги затворен — пак никой, погледна в коша с талаша и стърготините — никой, отвори вратата на работилницата, за да хвърли поглед и на улицата — пак никой. Тогава?…
— Разбрах — каза майстор Череша, като се смееше и си почесваше перуката. — Ясно е, че това гласче ми се е счуло. Я да се заловя пак на работа!
И като взе отново теслата в ръка, нанесе един тържествен удар върху дървото.
— Ох, че ме заболя! — проплака същото гласче.
Този път майстор Череша остана вцепенен, с опулени от страх очи, със зинала уста и с провиснал до брадата език.
Щом се посъвзе, той започна да говори, като трепереше и заекваше от страх:
Но откъде ще е излязло това гласче, което каза ох?… И псе пак тука няма жива душа. Да не би това дърво случайно да се е научило да плаче като дете? Не мога да повярвам. Това дърво си е като всяко друго дърво и ако го хвърля в огъня, ще стигне да се свари една тенджера боб… Тогава? Да не би да се е скрил някой в него? Ако се е скрил някой, толкова по-зле за него. Аз сега ще го наредя!
И при тези думи той сграби с двете си ръце клетото дърво и започна да го удря безжалостно о стените на работилницата.
После се ослуша, за да чуе дали ще прозвучи отново плачливото гласче. Почака две минути — нищо, пет минути — пак нищо, десет минути — все нищо!
— Разбрах — промълви тогава майстор Череша, като се силеше да се смее и си рошеше перуката, — ясно е, че това гласче, което каза ох, ми се е счуло! Я да се заловя пак на работа.
И защото го беше хванало доста страх, за да си придаде малко сърцатост, опита се да тананика нещо.
Между това, след като остави настрана теслата, той взе рендето, за да рендоса и изглади дървото. Но като го рендосваше, чу същото гласче, което му каза смеешком:
— Недей, че ме е гъдел!
Тоя път клетият майстор Череша падна като поразен от гръм.
Когато отвори отново очите си, се видя седнал на земята.
Лицето му изглеждаше преобразено и дори върхът на носа му, който биваше винаги червен, бе посинял от голямата уплаха.
Глава II
Майстор Череша подарява къса дърво на приятеля си Джепето, които го взема, за да си направи чудно дървено човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове
В тоя миг се похлопа на вратата.
— Заповядайте — каза дърводелецът, без да има сила да се изправи на нозете си.
Тогава в работилницата влезе едно бодро старче, което се казваше Джепето, но съседските деца, когато искаха да го ядосват, му прикачиха прякора Качамачко поради жълтата му перука, която приличаше много на качамак.
Джепето беше много гневлив. Не дай боже да го нарекат Качамачко! Изведнъж ставаше същински звяр и нямаше вече начин да го обуздае човек.
— Добър ден, майстор Антонио — каза Джепето. — Какво правиш там на земята?
— Уча мравките да смятат.
— Пожелавам ти успех!
— Какво те носи при мен, приятелю Джепето?
— Краката ми. Дойдох при теб, майстор Антонио, да ти поискам една услуга.
— Готов съм да ти услужа, думай — отвърна дърводелецът, като се изправяше на нозете си.
— Тази заран ми хрумна нещо.
— Да го чуем.
— Намислих да си направя едно красиво дървено човече, но чудно човече, което да умее да танцува, да се бие с тънка сабя и да прави смъртни скокове. С тая кукла искам да обикалям света, за да си изкарвам комат хляб и чаша вино. Как ти се струва?
— Браво, Качамачко! — извика същото гласче, което не се разбираше откъде излиза.
Като чу да го наричат Качамачко, Джепето почервеня от гняв, извърна се към дърводелеца и му каза ядосан:
— Защо ме обиждаш?
— Кой те обижда?
— Нарече ме Качамачко!…
— Не съм те нарекъл аз.
— Тогава трябва да съм аз! Казвам, че ти ме нарече.
— Не!
— Да!
— Не!
— Да!
И като се разгорещяваха все повече и повече, накрай се сграбчиха, започнаха да се дращят, да се хапят и да се хокат.
Като свърши боят, майстор Антонио намери в ръцете си жълтата перука на Джепето, а Джепето забеляза, че е захапал прошарената перука на дърводелеца.
— Дай ми перуката — каза майстор Антонио.
— И ти ми дай моята и да се помирим.
Двамата старци, след като всеки от тях взе собствената си перука, стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.
— И тъй, приятелю Джепето — каза дърводелецът в знак на примирие, — каква услуга искаш от мен?
— Да ми дадеш едно дръвце, за да си направя човечето; ще ми го дадеш ли?
Предоволен, майстор Антонио отиде веднага да вземе от тезгяха онова дърво, което го бе уплашило толкова много. Но когато се тъкмеше да го подаде на приятеля си, дървото се разклати и като се измъкна със сила от ръцете му, се бухна в краката на клетия Джепето.
— Ах! По тоя вежлив начин ли, майстор Антонио, го подаряваш? Без малко не ме окуци.
— Кълна ти се, че не бях аз!
— Тогава ще съм бил аз!…
— Цялата вина е у това дърво…
— Знам, че е у дървото, но ти го бухна в краката ми!
— Не съм!
— Лъжец!
— Джепето, не ме обиждай, иначе ще те нарека Качамачко!…
— Магаре!
— Качамачко!
— Муле!
— Качамачко!
— Грозна маймуна!
— Качамачко! Като чу да го наричат за трети път Качамачко, на Джепето му причерня пред очите и се хвърли върху дърводелеца. Запердашиха се здравата.
Когато свърши боят, на носа на майстор Антонио имаше още две драскотини, а от палтото на Джепето липсваха две копчета. Като уравниха по тоя начин сметките си, те стиснаха ръцете си и се заклеха да останат добри приятели през целия си живот.
После Джепето взе дървото и след като поблагодари на майстор Антонио, се отправи към къщи, като накуцваше.
Глава III
След като се завръща вкъщи, Джепето се залавя веднага да си направи дървеното човече и го кръщава Пинокио. Първи лудории на човечето
Жилището на Джепето се състоеше от една приземна стаичка, в която влизаше светлина от един прозорец под стълбата. Мебелировката не можеше да бъде по-проста: лош стол, не дотам добро легло и съвсем повредена масичка. В стената на дъното се виждаше каминка със запален огън, но огънят беше нарисуван и до огъня беше нарисувана тенджера, вряща весело, изпущайки облак пара, която изглеждаше като истинска.
Щом влезе вкъщи, Джепето грабна веднага инструментите си и се залови да измайстори своето дървено човече.
— Какво име да му дам? — каза си той. — Ще го нарека Пинокио. Това име ще му носи щастие. Познавах цяло семейство Пинокиевци: Пинокио бащата, Пинокио майката, Пинокиевци децата, и всички поминаваха добре. Най-богатият от тях просеше.
Като избра името на куклата, започна да работи здравата и бързо й направи косите, след това челото, след това очите.
Като направи очите, можете да си представите колко се учуди, когато забеляза, че очите се движеха и го гледаха втренчено.
Джепето почти се ядоса, че тия две очи от дърво го гледаха, и каза сърдито:
— Хей, дървени очища, защо ме гледате?
Никой не отговори.
Тогава след очите направи носа; но едва привършен, носът започна да расте, и расте, расте, расте, за няколко минути стана грамаден, сякаш нямаше край.
Клетият Джепето се изморяваше да го обрязва, но колкото повече го обрязваше и го скъсяваше, толкова по-дълъг ставаше тоя нахален нос. След носа направи устата.
Устата още не беше дотъкмена, когато започна да се смее и да му се подиграва.
— Престани да се смееш! — извика ядосан Джепето, но сякаш говореше на стената.
— Престани да се смееш, повтарям ти! — изкрещя със заплашителен глас Джепето.
Тогава устата престана да се смее, но изплези целия си език.
За да не увреди работата си, Джепето се престори, че не е видял нищо и продължи да работи.
След устата направи брадичката, след това врата, рамената, корема, ръцете.
Едва свършил ръцете, Джепето усети, че перуката изчезна от главата му.
— Пинокио, върни ми веднага перуката!
Но вместо да я върне, Пинокио си я наложи и се изгуби в нея.
Тази безочливост и подигравателна постъпка натъжи Джепето тъй много, както не бе се натъжавал никога през живота си, и като се обърна към Пинокио, каза:
— Немирник с немирник! Още не си довършен и започна да не уважаваш баща си! Лошо е това, мойто момче, лошо е!
И си избърса една сълза.
Оставаше да направи краката.
Когато Джепето привърши краката, усети един ритник по носа си.
— Пада ми се! — си каза той. — Трябваше да мисля по-рано! Вече е късно!
После взе човечето под мишница и го сложи на пода, за да го накара да ходи.
Краката на Пинокио бяха вцепенени и той не можеше да се движи; Джепето трябваше да го води за ръка и да го учи да прави стъпка по стъпка.
Когато краката му се раздвижиха, Пинокио започна да ходи самичък и да тича из стаята, докато по едно време се измъкна от стаята, изскочи на улицата и хукна да бяга.
Клетият Джепето се спусна подир него, но не можеше да го настигне, защото Пинокио скачаше като заек и като удряше с дървените си крака по настилката на улицата, дигаше такъв шум, та човек би рекъл, че двадесет селяни тракат с дървените си обувки.
— Дръжте го! Дръжте го! — викаше Джепето, но хората, които бяха на улицата, като виждаха това дървено човече, което бягаше като кон за надбягване, се спираха смаяни да го гледат и се смееха, смееха до припадък.
Най-сетне за щастие изскочи един карабинер*, който като чу цялата тая олелия и като помисли, че някое жребче се е изскубнало от ръката на господаря си, застана смело разкрачен сред улицата, решен да го спре и да предотврати някоя беда.
[* Така се казват униформените полицаи в Италия, които имат големи права. — Б.пр.]
Когато забеляза отдалече карабинера, който бе препречил цялата улица, Пинокио се изхитри да го изненада, като мине между краката му, ала не успя.
Без да мръдне от мястото си, карабинерът го хвана внимателно за носа (грамадният му нос сякаш беше направен тъкмо за да бъде хващан от карабинерите) и го предаде в ръцете на Джепето, който за да му даде добър урок, поиска веднага да му дръпне ушите. Но можете да си представите колко смаян остана, когато не ги намери. И знаете ли защо? Защото в бързината си бе забравил да ги направи.
Тогава го хвана за тила и като го отвеждаше назад към къщи, му каза, клатейки заплашително главата си:
— Да си ходим! Когато се приберем вкъщи, не се съмнявай, че ще се разправим както трябва.
При тия заплашителни думи Пинокио се тръшна на земята и не искаше да върви. Между това наоколо започнаха да се спират и трупат любопитни и безделници.
Един казваше едно, друг — друго.
— Клетият дървен палячо! — казваха някои. — Прав е да не иска да се връща вкъщи! Кой знае как ще го бие тоя нехранимайко Джепето!…
А други добавяха злобно:
— Тоя Джепето изглежда благороден човек, ала е много зъл с децата! Ако му оставят това клето човече в ръцете, може да го направи на парчета!…
Изобщо толкова приказки издумаха, че накрая карабинерът пусна на свобода Пинокио и поведе към затвора клетия човечец Джепето.
Джепето ревеше като теле и не намираше думи да се защити. Когато се отправи към затвора, той заекваше, хълцайки:
— Лош син! И като си помисля колко се мъчих да направя едно възпитано дървено човече! Но пада ми се! Трябваше да мисля по-рано!…
Онова, което се случи после, е една невероятна истории, която ще ви разкажа в следващите глави.
Продължението на историята за Пинокио можете да прочетете тук: